Аксиния Михайлова: Съвременните автори трябва да влязат в училище

Аксиния Михайлова е поет и преводач. Нейни стихове са печатани в различни литературни списания, вестници и антологии в България и чужбина. Публикувани са в Канада, САЩ, Мексико, Колумбия, Франция, Белгия, Фландрия, Италия, Испания, Румъния, Молдова, Словакия, Чехия, Словения, Сърбия, Хърватска, Македония, Гърция, Литва, Латвия, Турция, Египет, Индия, Япония, Китай. Носител е на множество награди, сред които „Орфеев венец“, „Гийом Аполинер“, Франция  „Макс Жакоб“, Франция (2020). Удостоена е с най-високото отличие на Република Латвия – Рицар на Ордена на Трите звезди. Тази година Аксиния Михайлова беше специален гост на Седмицата на поезията, която се провежда всяка година във френския град Клемон-Феран.

Г-жо Михайлова, откога се провеждат Дните на поезията в Клемон-Феран, как се извършва подготовката за това събитие и какви автори се канят на него?

Седмицата на поезията във Франция е ежегодно събитие и се провежда в доста градове в страната с много прояви, които са насочени към различни социални групи. Любители на поезията, учители, ученици от всички нива на обучение, студенти, социални домове, домове за възрастни хора.  Специално за Клермон-Феран това е 36-тото издание, което означава, че фестивалът е създаден през 1987 г. Събития се провеждат не само в града, но и в департамента Пюи дьо Дом и цялата област Оверн. Извън организациите, финансиращи фестивала, има голям брой доброволци, пенсионирани преподаватели по литература, които са организирали и посрещали поети в класовете си през годините, студенти, но всички са „пристрастени“ към поезията. В целия град освен разлепените афиши за събитията през седмицата има на десетки места изписани части от стихотворения на поетите-участници във фестивала – по витрини на кафенета, ресторанти, театри, кина, магазини, книжарници… Човек има усещането, че духът на поезията е завладял целия град. Залата, където се провеждаха четенията, беше винаги пълна. Срещи с авторите, освен в определената за това зала, имаше организирани в книжарници, кафенета, барове, в театъра. Както и ателиета по творческо писане, водени от някои от поканените поети. Но зад всичко това стоят месеци на усилна подготовка и работа, прецизна организация и отлична логистика. Още през ноември 2022 година имах конферентен разговори с организаторите на фестивала, след което получих листа с моите лични ангажименти, литературни четения, къде, в колко часа, в кой град, в кое ниво на обучение ще имам среща в ученици, имената на преподавателите, които ще работят с учениците върху моите текстове. По този начин се работи с всеки един от поканените поети. По традиция в Клермон-Феран канят предимно френски поети и един чуждестранен гост, тази година се оказах аз. Със студентите от училището по изкуства, актьорската и театрална секция, трябваше да подготвим спектакъл по мои стихове, в деня преди самото събитие имахме няколко часа репетиция с режисьора и студентите, беше невероятно като опит и изживяване. И понеже почетният гост тази година бе български поет, в рамките на фестивала имаше прожекция и на български игрален филм, като организаторите ме помолиха да разкажа на зрителите за България преди началото на самата прожекция.

Как протичат срещите на авторите с младите хора в училищата?

Независими и обективни новини – Actualno.com ги представя и във Viber! Последвайте ни тук!

Както споменах по-горе, още през ноември знаех с кои класове ще имам среща. Посетих три градчета в департамента – Мюр сюр Алие, Плоза и Курнон, като в последния колеж се срещнах с 2 класа. Техните преподаватели се свързаха предварително с мен и подбрахме стихотворения, които са достъпни за възрастта на децата. Самите преподаватели, повечето от тях с дългогодишен опит от подобни срещи, бяха запознали учениците с текстовете ми, бяха ги анализирали, коментирали, работили върху тях. Получавах и писма от самите ученици с най-различни въпроси, свързани с творческия процес, върху конкретни образи и редове от самото стихотворение, всяко дете си беше избрало стих, образ, картина и беше написало собствено стихотворение, в което бе използвало части от моето или с някакви препратки към образ, емоция, стих.  Тоест, ние по някакъв начин вече се познавахме преди самите срещи, които се провеждаха или в класната стая, или в библиотеката на самото училище. Получих подарък една ръчно изработена и подшита книжка, в която всеки от учениците собственоръчно бе написал своето стихотворение, а от друг клас елегантна кутия, която съдържаше 26 напечатани стихотворения с имената на всяко едно от децата. И с пожелания към мен. Други бяха правили рисунки към стихотворенията – моите и техните собствени, някои колажи, които заедно с текстовете бяха подредени върху стендове в училищната библиотека. Децата задаваха въпроси, говорихме си за всякакви неща, свързани с поезията, литературата, сравнявахме букви от кирилицата и латиницата, карах ги да произнасят думи на български и те много се забавляваха, особено им беше интересна думата „чучулига“, едно заглавие на мое стихотворения, поговорихме и за птиците и растенията в техния край. Между другото областта се намира в Централния масив, от който голяма част е под защитата на ЮНЕСКО заради 80-те вулкана, които се намират там, нещо уникално за Европа.  Имаше искрена и непринудена атмосфера и контакт с децата. Някои от тях четоха собствените си стихотворения. Но зад всичко това стои всеотдайната работа на техните преподаватели.

Разбират ли подрастващите поезията? Какво те научиха от Вас и Вие от тях?

Проблемът с поезията не е толкова до разбирането, а до усещането и съпреживяването. До способността да видиш някаква картина, да те докосне някой стих, да те провокира да се осмелиш да напишеш нещо, да нарисуваш нещо. Да осъзнаят децата, че всяко човешко същество носи в себе си творчески импулс, различен от ежедневните ни действия и занимания, импулс, който се е проявявал по различен начин в цялата история на човечеството. Питаха ме учениците какво ме кара да пиша стихове. Аз от своя страна им зададох въпрос дали им се е случвало да нарисуват нещо върху запотеното стъкло на прозореца, да си затананикат песен, просто ей-така, изведнъж. То е същото, нещо в нас ни кара да се изразим, има нужда да излезе навън. Чрез думи, мелодия, рисунка. И трябва да даваме свобода на този импулс, дошъл от тъгата или радостта, защото той ни различава от животинския свят, прави ни Човеци. Фактът, че са били провокирани да напишат свое стихотворение, макар и по задължение, им е дал едно прозорче, възможност, опитност. С риск да обидя образователната система, от която съм била част три десетилетия, и начините за преподаване на литература, смятам, че в сегашния си вид изискванията убиват желанието на подрастващите да четат поезия. Като назубриш какво е синекдоха, оксиморон, алитерация, асонанс, женска и мъжка рима, ямб и хорей… това ще те накара ли да усетиш стихотворението?!? Целият този понятиен апарат, нужен основно на филолози и литературоведи, занимаващи се с поезията и анализиращи текстовете, но който децата са длъжни да знаят, ги отблъсква от поезията. Вземат приемния изпит, матурите и после забравят всичко. Да, поезията е камерен жанр, публиката й е ограничена, винаги е било така и у нас, и в чужбина, тя си остава изкуство от висш порядък. Но именно енергията в нея, способността й да завладее някое от сетивата на четящия и слушащия, я прави комуникативна и достъпна за всеки. Друг е въпросът, че в българското училище поезията „свършва“ с поемата „Честен кръст“ на Борис Христов, която излиза през 1987 г. А какви процеси текат през следващите години, промените на представите за поезия, разминаването на жанровите граници… за това се говори малко. Произведения на съвременни поети се изучават спорадично в часовете за упражнения. И това си личи. В момента водя курс с ученици от литературни клубове в 4 елитни софийски гимназии. Стихотворенията, които се опитват да пишат по време на ателиетата – римувани, ритмизирани, строфически организирани – потвърждават това. Тяхната представа за поезия, която им е оформена в училище, е тази… Именно срещи със съвременни поети, слушането и запознаването с нещо различно, е начин да се разчупи поне малко тази представа. Според мен новите учебни програми са направени така, че да заличат континуитета при изучаване на литературната история, логиката на поява, развитие и отминаване на литературните направления, а това внася още по-голям хаос в главите им.  От тези срещи осъзнах, че всяка поезия е достъпна до учениците, стига да им бъде поднесена по подходящ начин.

Кое от организацията на тези срещи може да въведем в българските училища?

Най-напред трябва да се даде по-голяма свобода на учителите по литература, да спрат да им дишат във врата и да ги следят дали стриктно спазват учебната програма, поне оня ужас с разпределенията вече отпадна. Голяма част от децата не в състояние да конструират логично един текст в среден и дори горен курс. Тестовите варианти на изпитване не са удачни за литературата. Те могат да установят дали си усвоил фактологията, но не могат да преценят на какво ниво е креативността, нито асоциативното мислене на ученика. И дали изобщо има такова.

Запознаването с текстове на съвременни поети, работа върху тях, среща с автора, е начин да бъде провокирано въображението на децата да сътворят нещо свое, собствен текст. Има различни практики и упражнения, за да бъде направено това. Но се изисква да има синхрон между добрата воля и желание на учителя и институцията. Гостувала съм и в училища от нас. На някои места учителите просто приемат подобна среща като облекчение за тях и оставят автора да забавлява аудиторията както може, тогава резултатът е почти нулев. На други, където е работено предварително с текстовете, резултатът е коренно различен. Тъжно ми е да го кажа, но за разлика от Франция, където се опитват да вземат максимума от гостуващия поет, у нас почти нямаме подобна практика като тази, за която разказах. Което е жалко за децата.

 

Интервю на Иглика Горанова

Източник: Actualno.com